Всеки един български учител знае, че най-добрите вътрешни квалификации стават в учителската стая между колегите. Учителите си обменят информация непрекъснато и черпят опит един от друг.

Обикновено този тип самообучение остава незабелязано, защото то не се афишира, не се отбелязва в документи, но е едно от най-качествените предавания на информация.

Често ще чуете фрази от рода на: „Може ли някой да ми помогне с Админа?“, „Нели, ти нали използваш едно приложение за тестове? Ще ми го покажеш ли“, „Какви карти си използвал, за да усмириш Георги от 8б“, „Иванов, кога си на Възраждане, за да съчетаем уроците си?“, „Някой има ли материали за GDPR за часа на класа?“ и много други подобни фрази, които водят не само до споделяне, но и до предаване на опит и обсъждане на резултати.

Всичко това се прави мимоходом, между стотиците задачи, които висят на главата на българския учител.

Цялата сцена прилича много на идеята за взаимното училище, в която един човек обучава малка група от хора, а те останалите.

Като учители, които не само са в тази среда, но и живеят в нея и горят за случването на малките неща, смятаме, че това е пътят – отвътре навън.

Затова и вътрешната квалификацията, която подготвяме за екипите на училищата има идея. Тя изхожда от това – да се тръгне от изконната такава – да се започне с познатото и лека-полека да се стигне до съвсем новото и високо технологичното.

Въпреки че първият ни пакет за вътрешна квалификация е на тема „Изкуствен интелект за учители. Базово ниво“, той е направен така, че да не се изискват специални умения и да създаде усещането за контрол върху ситуацията. Най-важното е да не те карат да учиш нови и нови неща, преди да си научил старото и да си стъпил на здрава основа, която да ти вдъхва увереност.

Всъщност тези малки моменти – уроците в учителската стая, са това, което сплотява колектива, създава усещането за подкрепа и за семейство, защото, прекрачиш ли прага на училището, не си сам – никога и в нищо.