Аз най-сетне говоря: самоинтервюто, което все отлагах

Това не е пиар. Това е разговор насаме, казан на глас.

Въпрос: Кой съм, когато няма публика?

Човекът, който изключва „трябва“ и остава с „искам“. По-тих съм, по-събран и по-честен. Понякога съм уморен и не блестя — и това е окей.

Въпрос: Каква история разказвам за себе си, която вече не ми служи?

Че „все още не съм готов/а“. Истината е, че съм достатъчно готов/а да започна — а останалото се учи в движение.

Въпрос: От какво наистина ме е страх?

Не от провал, а от посредствено, безсмислено усилие. Провалът поне учи; посредственото — приспива.

Въпрос: Как се само-саботирам?

Отлагам, докато чакам „перфектния момент“, пренаписвам безкрайно, крия идеите си, за да не бъдат критикувани. Знам лекарството: малки публични версии, редовно.

Въпрос: Какво искам да чуя за себе си (и защо ми е трудно да си го кажа)?

„Гордея се с теб. Правиш достатъчно. Имаш право на грешка.“ Трудно ми е, защото бъркам самоуважението с самодоволство. Не са едно и също.

Въпрос: На кого дължа извинение?

На себе си — за годините, в които бях най-строгият си съдия. На близките — за моментите, в които бях физически там, но емоционално отсъстващ/а.

Въпрос: Къде лъжа (дори леко) и спирам от днес?

Когато казвам „нямам време“, често значи „не е приоритет“. От днес го казвам така и си поемам отговорността.

Въпрос: Какво всъщност искам? (без украса)

Искам да правя смислена работа, да съм полезен/на на хората, които обичам, да имам спокойна нервна система и място за игра — творчество без цел „оценка“.

Въпрос: Кое е моето „защо“?

Да превръщам сложното в разбираемо и страшното — в управляемо. Когато сваля шум от нечий път, това ми е достатъчна причина.

Въпрос: Как изглежда успехът ми в едно изречение?

Работя по по-малко неща, но по-важни; хората около мен са по-спокойни, защото могат да разчитат на мен; аз спя добре.

Въпрос: Какво вече няма да правя?

Няма да играя роли, за да съм „приет/а“. Няма да преследвам цели, които са ми подхвърлени отвън. Няма да се наказвам, когато имам човешки ден.

Въпрос: Кое пазя от детето в мен?

Любопитството и бързото „а какво ако…“. Да, прави бъркотия. Да, струва си.

Въпрос: Коя моя амбиция е автентична, а коя е на заем?

Автентична: да оставя нещо, което помага и след мен. На заем: трофеи за витрина. Витрините са шумни, ползата е тиха.

Въпрос: Какъв е моят компас за решения?

1) Ще бъде ли важно след година? 2) Приближава ли ме до хората ми? 3) Ще се гордея ли, ако името ми стои отдолу?

Въпрос: Как да се грижа за нервната си система (реално, не като мем)?

Сън като проект. Екранни паузи без вина. Движение като зъбно колело за мозъка. Граници, казани кратко: „Сега не мога, утре след 10:00.“

Въпрос: Кога бях смел/а, макар и малко?

Когато казах „не“ на нещо „престижно“, за да кажа „да“ на нещо мое. Малка победа, голям ефект.

Въпрос: Какво си прощавам днес?

Че съм човек, не машина. Че понякога е хаос. Че понякога е бавен напредък. Все пак е напредък.

Въпрос: Ако се проваля публично?

Ще опиша какво се случи, какво научих и какво ще направя различно. Срамът намалява, когато се назове.

Въпрос: Какво оставям след себе си, ако спра утре?

Няколко човека, които дишат по-леко заради мен; няколко идеи, които спестяват време и нерви; малко повече смелост наоколо.

Въпрос: Какво ми е достатъчно?

Достатъчно ми е да съм в мир със себе си вечер. Всичко друго е бонус.

Моето кратко обещание (в три правила):

1. Да избирам смисъла пред шумa.
2. Да превръщам идеите в малки, видими версии.
3. Да се движа, дори когато е бавно — защото бавното е честно.